Художникът - разказ от Кери Л.

Счупено, изтъркано платно стоеше в ъгъла на голямата стая, изпълнена с безброй снимки и рамки, привидно забравени. Неговата рамка от черешово дърво вече не блестеше, червеникавият му оттенък притъпи до прахово сиво. Самото платно беше тъжна гледка, върху която бяха пръснати петна от несъответстващи цветове. На пода до него лежеше изсъхнала палитра от смесена боя и твърда четка, сякаш изпусната, сякаш художникът не можеше да понесе да продължи и беше решил да започне на ново платно.

Вратата на стаята се отвори, ненамазаните панти гневно протестират и влезе мъж с калъф с бои в ръка. Това беше стая, в която никой освен него нямаше право да влиза и в нея се знаеше, че се прави магия и се чуваше шепот, казвайки, че платната могат да говорят.

Той се огледа наоколо, заснемайки красивите снимки, които беше нарисувал не много отдавна, и леко се засмя на сцената, която беше създал предишния ден.

Той пристъпи към прозорците и ги принуди да се отворят, а внезапният вятър накара парцалите на самотното платно в ъгловия асансьор и когато се настаниха обратно, сякаш въздъхнаха.

Мъжът замълча, обръщайки се към тихия шум, и тъгата изпълни любезните му очи, докато гледаше платното, платно, което беше решено да се рисува от момента, в който беше създадено. Изглеждаше, че се биеше с него на всяка крачка, изискваше цветове и шарки, които нямаха смисъл, и накрая му бе казало да си отиде. Минаха години, а времето и опитите му да се нарисува, му бяха създали дупки и издълбавания. Един ден то най-накрая се беше отказало и беше седяло тихо, никога не му правеше знак, макар че го питаше всеки ден.

Досега. Всяка сутрин той влизаше и отваряше прозорците и всяка сутрин вятърът се движеше из стаята, но днес беше първият ден, в който разбърка парцалите, и го направи отново и този път шепот достигна уши. 'Моля те.'

За миг той се оказа в ъгъла и внимателно вдигна платното, като внимаваше да не го стисне прекалено силно. Занесе го в центъра на стаята, където слънцето грееше с топъл лъч, и го постави върху статива си.

Прекара ръка по него, усещайки крехкостта му, а мозолистите му пръсти бяха нежни. Той отвори кутията си и разгледа цветовете му, дишането му беше бавно и равномерно.

Той се спря на червено, наситено червено, което носеше етикета „Anew.“ Той стисна малко върху чистата си палитра и го завъртя с меката си четка.

„За ново начало“, прошепна той с любов и внимателно докосна четката до платното. Отново и отново той потапяше четката в боята, след това я поставяше върху платното и навсякъде, където разпространяваше червеното, платното ставаше изумително бяло.

Няколко от дребните парцали и улеи той попълни, но някои остави сам и се движеше толкова бързо, че почти се спъна, промени цветовете на тъмно синьо, наречено „Любов“, а след това на нежно розово, озаглавено „Радост . '

Час след час той стоеше в стаята, рисуваше, твореше, дишаше живот и макар да имаше дебели белези в дланите на двете си ръце, имаше най-нежното докосване. Очите му често се пълнеха със сълзи, но ръката му никога не се колебаеше и слънцето сякаш стоеше неподвижно.

Само веднъж той спря, когато платното изтръпна, и с въздишка каза: „В момента може да боли, но трябва да ми се доверите. Позволете ми да помогна, мога да го направя по-добър. '

Платното се съпротивляваше миг по-дълго, след което най-накрая отстъпи и над мястото, което причиняваше толкова много болка, той рисува с пръст.

Той се отдръпна, за да се възхити от работата си, но спря, когато чу протест. „Пълна съм с дупки, никоя боя не може да поправи това. И така, кажи ми, защо да се занимавам? ”

„Още не съм свършил“, каза той, малко строго, и се върна към случая си, където се рови наоколо. Минута по-късно той излезе с няколко малки крушки и излизайки зад платното прошепна: „Това е по-добре от оправянето на дупките, със сигурност е много по-хубаво. И когато хората видят светлината, ще разберат, че за всичките си картини трябва да дойдат при мен. '

Той нежно бутна крушка в дупка, бялата й светлина весело мигаше. „Може да боли малко отначало - продължи той, докато платното извика, - но след време това ще донесе само великолепие.“

Този път, когато той застана да се възхищава на работата си след полиране на рамката, платното остана безмълвно. Цветовете във всеки нюанс бяха съчетани в единствена по рода си картина. Тук-там засияха белите светлини и с кимване художникът се усмихна.

„Сега - каза той - как се чувстваш?“

Платното издаваше смях, който носеше въздишка. „Чувствам се толкова различна, напълно нова! Как мога да ви благодаря някога? ' То се засмя отново и светлините му светнаха по-силно и докато от другите картини, от другия край на стаята се чуваха много благодарности, художникът чу тъжна въздишка.

„Мисля, че ще те поставя тук“, каза той, вдигна новоизрисуваното платно и го занесе в задната част на стаята. „Разбира се, още не съм приключила, но засега ти си точно това, което трябва да бъдеш.“

Той внимателно го постави срещу друго платно, което всъщност беше само рамка с черни парцали по краищата. „Това е само временно“, каза той на блестящата си картина, напомняйки й за мечта, която той му е дал отдавна. Той се отдалечи, сърцето му се обнадеждаваше, докато гледаше как черните парцали на повреденото платно започват да се простират към блясъка на новите съседни светлини.

Благодаря ви много, че прочетохте моята малка история !! Написах го миналия октомври, но въпреки че съм търсил в стотици списания и онлайн форуми, не мога да намеря място, което да го приеме, така че реших да го сложа тук. Надявам се да ви е харесало толкова, колкото и на мен, когато го написах. Ако искате да прочетете това, което публикувам в личния си блог, ето връзката hackit812.wordpress.com Качвам няколко пъти седмично за всичко, което се върти около мозъка ми.